Възпитаници на Болградската гимназия в следосвобожденска България.

Автор: Райна Манджукова

Просветното движение през Българското възраждане се изявява като широко обществено течение за всестранно издигане на нацията и изравняване на българите с другите свободни народи. Българското възрожденско училище дава не само прагматично светско образование, но и възпитава в революционно съзнание.

Когато става дума за възраждането на българите  в Бесарабия има една институция, която събира в себе си почти всичко – Болградската гимназия. В нейните малки стаи са се учили българи, чиито имена остават в историята на българския обществен и държавен живот и по такъв  начин се превръщат в строители на нова България. Това са имената на Димитър Греков, Александър Малинов, Георги  Тодоров, Александър Теодоров-Балан  и много други.

Димитър Греков е виден български политик, дипломат и държавник. Роден е на 2 септември 1847г. в град Болград, в семейството на преселниците от град Станимака (днес град Асеновград), България. Баща му – Панайот Греков – е виден възрожденец и радетел за българска просвета в града.  Той расте в родолюбиво семейство и е един от най-добрите ученици на българската гимназия. След отличното завършване на средното си образование заминава да учи право във Франция, като стипендиант на Болградската гимназия.

В 1871 г. немските войски обсаждат френската столица и той се прехвърля в град Екс ан Прованс, където завършва юридическия факултет, а след това защитава и докторат по право в същия университет. Завърнал се като млад и блестящ юрист, д-р Греков отначало е адвокат в град Браила, а след Освобождението на България, е назначен за председател на Софийския областен съд, по-късно и за председател на Върховния съд на България. През 1882-1883 г. той е министър на правосъдието в кабинета на ген. Соболев. През 1883 г. е председател на Народното събрание в нова България, а от 1890 до 1894 г. – министър на външните работи в правителството на Стефан Стамболов. През 1895 г. е избран за председател на Народно-либералната партия и е неин лидер до смъртта си. Той заема поста министър-председател и министър на външните работи от 18 януари 1899 г. до 1 октомври 1899 г.

Димитър Греков е един от големите политици и държавници в първите десетилетия на възстановената след турското робство българска държава.

Друг възпитаник на Болградската гимназия, който остава името си в българската история е Александър Малинов.Той също работи в областта на политическия живот на България след Освобождението. Роден е през 1867 г. в с. Пандаклия (Ореховка), Болградски район, завършва Болградската гимназия, а след това право в Киевския университет. В края на 19 век той се установява в България и, освен като адвокат, се отдава и на политическа дейност като един от видните ръководители на Демократическата партия. На 16 януари 1908 г. той заема премиерския пост и до март 1911 г. е премиер на България. Още през юни-ноември 1918 г. Малинов издава  своите мемоари под заглавие «Странички от нашата нова политическа история».

Приемайки премиерския пост, той си поставя за главна задача обявяване на независимостта на България. За тази цел предприема дипломатически пътувания до Русия, Австро-Унгария и Франция. […] На 13 септември 1908 г. пътува отново до Виена, където заедно с княз Фердинанд имат редица срещи за съгласуване на бъдещите действия на двете държави- България и Австро-Унгария, за провъзгласяване независимостта на България.

Провъзгласяването на българската независимост е акт с огромно историческо значение. Увековечено е великото дело за освобождаване на българския народ и създаване на независима българска държава. Промяната в международното положение на България е важна стъпка в политическото и икономическото развитие на страната. И огромната заслуга за това е на големия български политик и държавник, бесарабския българин - Александър Малинов.

Георги Тодоров е друг възпитаник на Болградското училище, отдал се на военна кариера. Майка му, Мария, е дъщеря на видния болградски гражданин Панайот Греков. Освен Георги, в семейството се раждат още пет деца - академик Александър Теодоров-Балан, Мартин Теодоров – столичен адвокат и кмет на София, д-р Атанас Теодоров-професор от Медицинския факултет на Софийския университет,Михаил Теодоров – машинен инженер и една дъщеря. Тази невероятна реализация на децата говори, че в семейството цари строг дух и уважение към образованието и науката.

Георги получава първоначалното си образование, в село Кубей. На 12 години, когато завършва първоначалното училище, семейството му се връща да живее в Болград. Това му дава възможност да продължи да учи в Болградската гимназия. През ученическите си години Георги Тодоров става инициатор за създаването на дружество «Събуждание», което има за цел да поддържа своя библиотека и да организира беседи и разговори между учениците през свободното си време. През 1877 г., положил успешно последните изпити, той заминава за Браила с неколцина свои съученици, за да се запише доброволец в Българското опълчение. През ноември 1878 г. постъпва във Военното училище в София, произведен е в първи офицерски чин и започва своята дълга и успешна кариера в служба на отечеството.

Подпоручик Георги Тодоров служи в град Берковица като адютант на началника на Западния военен отдел. През 1880 г. той е преместен във военното министерство в София на длъжност помощник – началник на отделение. В края на 1882 г., вече като поручик, е изпратен да следва в Николаевската военна академия в Петербург. След Сръбско-българската война капитан Теодоров е назначен на нова длъжност - командир на 1-а дружина от 1-и пехотен софийски полк. Обвинен за участие в детронацията на княз Александър Батенберг (8-9 август 1886 г.), той е арестуван и уволнен от военна служба. Направеното разследване доказва неговата невинност и на 11 декември 1886 г.Тодоров отново е назначен на служба в 1-и пехотен полк. […] Последните 15 години от своя живот той живее в София. На 16 ноември 1934 г. генералът от пехотата Теодоров умира, като оставя на българската войска един ярък пример на вярна и предана служба, един светъл образ на великия дух, който не знае поражение.

Негов брат е Александър Теодоров-Балан- виден български езиковед и дългогодишен ректор на най-доброто висше учебно заведение в България – Софийския университет. Той е роден в 1859 г. в село Кубей, Болградско.Учи в Болградската гимназия. Следва става доктор по философия на Пражкия университет (1884). Когато се установява в България, работи като учител и служител в МНП (1884-88). От 1893 г. той е редовен преподавател по етнография и диалектология и по история на българския език във Висшето училище, професор и титуляр на Катедрата по българската литература в Софийския университет. Александър Теодоров-Балан е един от създателите на българската филологическа наука. […] В научното му дело централно място заема книжовният български език, неговото съвременно състояние. Той има големи заслуги не само за проучването, но и за цялостното му изграждане, за неговото обогатяване и за запазването на народностната му основа. Борбата на АлександърТеодоров-Балан за чистота на езика се изразява не само в гонене на чужди думи и изрази, но и в подбора на български по дух изразни средства, във внасяне на народни елементи от българските диалекти. […] Той е един от първите български езиковеди, който прокарва граница между понятията език, като система и реч, като проява. Полага усилия и за създаване на точна българска граматична терминология. Развива голяма дейност за създаване на демократичен правопис, разбирайки неговата роля за повишаване на езиковата култура и за правилното усвояване на книжовния език. […] Отделя внимание и на обучението по български език в училищата, плод на което са неговите оригинални и научно издържани учебни помагала, както и многобройните му статии из различни вестници и списания.Автор е на капиталния труд „Български книгопис  за 100 години (1806-1905)”, на изследването „Книгописният труд у българите”.

През май 1872 г. в Букурещ се провежда общо събрание на българската революционна емиграция. Сред присъстващите е и Олимпий Панов – възпитаник на Болградската гимназия. Олимпий Панов присъства като делегат на Болградския революционен комитет. Общото събрание гласува голямо доверие на Панов, като го избира за секретар на Българския революционен централен комитет. Революционната дейност сближава Олимпий Панов с Васил Левски. Последният се обръща към него с ласкавото «братленце Панов», което може да се види и в едно от писмата на Апостола на свободата. В румънската столица Олимпий Панов става и близък съратник на Христо Ботев и Стефан Стамболов, сприятелява се с Кирияк Цанков, Тодор Пеев, а по-късно и с Иван Вазов.

През 1874 г. Панов завършва учението си в Букурещ и се установява в град Болград, където поема работата на градски инженер. Но болградските граждани преценяват, че младежът трябва да отиде и завърши висше инженерно образование. През март 1875 г. Олимпий Панов отново е стипендиант на Болградската гимназия, този път за да учи инженерството в Париж. След успешно взет изпит по френски език, през есента на 1875 г. Панов започва да учи инженерство във френската столица. Но тук той се задържа само една година. Избухналото и потушено през 1876 г. Априлско въстание го привлича отново в редовете на българската революционна емиграция в Румъния. След освобождението на България Олимпий Панов се отдава на офицерска професия. През 1880 г. постъпва в Петербургската военна академия, но влошеното му здраве го принуждава да я напусне и се завърне в България . През 1882 г. служи като артилерийски офицер в Шумен и София. Когато през септември 1885 г. се извършва Съединението на Княжество България и Източна Румелия, и руският император изтегля от българската армия своите генерали и офицери, капитан Олимпий Панов е назначен за командващ българската артиллерия. В избухналата на 2 ноември 1885 г. Сръбско-българска война  кап. Панов има изключителна роля за победата над сръбския агресор, особено в епичните боеве при град Сливница от 5 до 7 ноември 1885 г. Неговите заслуги пред Отечеството са оценени с офицерски орден «За храброст» и повишение в чин майор. През лятото на 1886 г. той заминава за Виена да лекува разклатеното си здраве. На 8 срещу 9 август 1886 г. офицери-русофили детронират княз Александър Батенберг. Олимпий Панов се завръща няколко дена след тези събития и полага огромни усилия за предотвратяване на граждански сблъсъци. За кратко време е назначен за министър на отбраната. Все пак неговата русофилска позиция го принуждава в крайна сметка да напусне България. В Румъния той узнава, че офицери-русофили готвят въстание против правителството в гарнизоните на Русе и Силистра. Майор Панов се отправя за България, когато избухналите военни бунтове в тези два града са потушени. Той е заловен при преминаването на река Дунав и независимо, че не е взел пряко участие в бунтовете, заедно с останалите офицери е изправен пред военен съд и осъден на смърт.

На страниците на българската история неговото име: «на революционер, опълченец и прославен командир» е написано със златни букви. За нас, потомците, Олимпий Панов е светьл пример за безкористно и всеотдайно служение на българския народ.

Възпитаник на гимназията е и участникът в Съединението и Сръбско-българската война Данаил Николаев. През пролетта на 1885 г. започва всенародно движение за обединение на Княжество България с Източна Румелия (Южна България). В това патриотично начинание е привлечен майор Николаев, който се оказва най-важна фигура в осъщественото на 6 септември 1885 г. съединение на България. То е провъзгласено в Пловдив, а майор Николаев е обявен за командващ на южнобългарската войска. За безкръвното извършване на Съединението българският княз Александър Батенберг го произвежда в чин подполковник. На 2 ноември 1885 г. Сърбия вероломно напада обединена България. Започва отечествената Сръбско-българска война, при което подполковник Николаев е назначен за главнокомандващ Българската армия, а в края на войната е произведен в чин полковник. Награден е и с офицерски орден «За храброст»

Генерал Николаев е министър на отбраната в правителствата на Петьр Груев и на бесарабския българин Александър Малинов – от 1907 до 1911 година.

От направения преглед става ясно, че в Болградската гимназия получават образованието си хора, чиято професионална кариера и обществен живот имат важно значение за развитието на Освободеното Отечество. Едни се реализират като държавни дейци, други на военното поприще,а трети в прохождащата по това време българска научна мисъл.

Тези имена безспорно доказват значимостта на БЦУ, както за епохата на Възраждането, така и в Новото време, когато трябваше да се съгражда България.