








Жена ми ме закле: “Не ставай премиер!”
Из семейният албум: Експремиерът на България с внуците си.
Съдията по наказателни дела получи само 24 гласа “против” от 400-те депутати във Великото народно събрание. Виждаме се в офиса му на бул. “Витоша”, разменяме шеги, че са минали над 19 г. от първата ни среща, а ние сме си все същите. Разговорът тече сладко и гладко и аз осъзнавам, че “твърдият диск” в главата на 82-годишния адвокат е побрал невероятно количество грижливо класифицирана информация. “Изпуска” се и разкрива тайни, пазени за мемоарите, за писането на които все няма време. Защото след 62-годишен трудов стаж продължава да работи. Тримата внуци са гордостта на дядо, но логично започваме с прехода към демокрация.
Може би ще вляза в конфликт с някои на тема “голямото събитие на България през ХХ век”, но това е националният консенсус за промяна в същността на държавния строй, в доминирането на партийна върху административна структура. Така започна разказа си Димитър Попов и се аргументира: В историята на Третата българска държава не е имало случай политическа партия да противопостави имащите права на нямащите права. Това е разгром на националното единство.
Моето семейство винаги е живяло с надежда за промяна. Съпругата ми Мария е дете на забележителен род. Баща й беше коронен офицер. Не казвам офицер на Негово Величество. По време на Втората световна война е командир на Първи и Пети софийски полк, ранен при боевете за Страцин. И си отиде на 45 г. По майчина линия Мария има честта да е внучка на Екзарх Стефан. Неговата майка е баба на жена ми. Откакто, въпреки дебелия сняг на 26 декември 1956 г., се добрахме до гражданското, тя винаги ме е подкрепяла.
Аз взех участие в Кръглата маса в началото на 1990 г., без да се афиширам, защото бях съдия. Но моите идеи се представяха там от покойния д-р Петър Дертлиев (възстановител на социалдемократическата партия - б. а.). Кандидатурата ми за премиер се обсъждаше заедно с тези на Гиньо Ганев, Благовест Сендов и Христо Данов. СДС предложи мен и никой не каза “Не”. Тогава г-жа Мария Попова заяви: “Предпочитам да не се занимаваш с тази работа. Зад теб не стоят политически сили. Ще ти намерят нещо, само и само да те компрометират, и ще ти вгорчат живота”. Тя не изхождаше от страх или политически съображения. Просто бранеше сигурността на семейството.
Спомням си, беше 18 декември 1990 г., към 10 сутринта. Бях в новия си кабинет на председател на Софийския градски съд, когато телефонът ме призова. Д-р Желев каза: “Моля, да приемете да съставите правителство”. Не си взех време да помисля. Разговорът по телефона с г-жа Попова беше малко нервен: “Приготви ми една риза, идвам да се преоблека”. Тя отсече: “Нека намерят друг. Да не приемаш в никакъв случай, помисли за децата”.
Дъщерите ми обаче бяха категорични: “Татко, приеми, приеми!” Семейството ми съзнаваше отговорността си. По онова време голямата ми дъщеря Илияна вече имаше две деца по на 10-12 години - Любчо и Митко. Работеше като юрист. С мъжа си живееха отделно от нас. Малката, Татяна, беше завършила музикална педагогика, но се бе отдала на отглеждането на внука ни Петърчо и деляхме един апартамент в кв. “Разсадника”. Момчетата бяха малки, но казваха: “С дядо ще правим власт!”
Ние имахме мъжка партия вкъщи. В моето семейство са 8 поколения свещеници и книжовници. Такава фамилия не е безлична. Внуците ми съзнават ценността на рода си. Имаме богат албум със снимки като фамилно наследство.
Може би затова семейството ми не се е съблазнявало от сладките плодове на властта. Дъщерите ми са възпитани в скромност. Каза им се: “Внимавайте как ще се държите. Татко ви вече е приел една отговорност. Сега няма да гледат Илияна и Татяна, а дъщерите на премиера”.
На внуците, особено на 4-годишния Петърчо, не им бе ясно какво се случва. “Дедо, ще си играем ли?”, питаше. “Ще си играем, разбира се”, отвръщах аз.
Когато станах премиер, при мен дойде ген. Сава Джендов, тогавашният ръководител на УБО. Казах на охраната си: “Момчета, не се нуждая от вас”. Те отвърнаха: “Сигурно, г-н Попов, но на нас ни нареждат от друго място”. Живеехме на висок партер, всеки можеше да скочи през едно балконче в нашия апартамент. С извинение, охраната нямаше къде да се облекчава. Не позволих да пазят децата ми. А жена ми имаше един “хилядолетен” маршрут - от къщи до “Пирогов”, където 36 г. беше анестезиологична сестра, и обратно. Най-много вечер да отидем на опера или симфоничен концерт, защото сме фенове на музиката. Когато станах премиер,тя излезе в пенсия.
Плъзнаха мълви, една от които я извади от равновесие - че мъжът й я назначил за старша сестра. А тя беше пенсионерка! Мария се представи безупречно като жена на държавник. Аз въведох практиката съпругата да бъде с премиера дори когато за един ден напуска страната. Моето премиерстване не е мой личен успех, а на целия кабинет. Виждаме се поне веднъж годишно, след като на 7 ноември 1991 г. изтече мандатът ни. Обявяваме,че имаме мнозинство и сме готови да поемем управлението на държавата. (Прочутите сбирки на кабинета “Попов” първоначално бяха в “Шератон”, а после пируваха спорадично, но весело - б. а.)
Голямата ми дъщеря Илияна беше будно дете, четеше свободно на 5 годинки, имаше изключителна памет. Тя е въздържан човек, с афинитет към интелектуални занимания. Илияна беше добре подготвен студент, отнасяше се с интерес към публичната страна на правната дисциплина, но аз се въздържах от лансирането й в тази сфера.
Илияна започна в Главно управление “Митници”след конкурс. Тя работи на отговорни места като юрисконсулт и специалист по капитално строителство и митнически правила. В момента е адвокат по граждански дела. И двете ми дъщери дълги години свиреха на пиано. За Таня то дори стана професия. По едно време започна някакъв бизнес на музикалния пазар (усмихва се). Не се утвърди като незаменим търговец. Сега работи във фармацевтична фирма.
Изтърсакът сред внуците, Петърчо, е на 22 г., трета година студент. Хубавец! 190 е висок. Завърши гимназия с екология, сега следва химия, фармация и околна среда. Добре се развива, не ни създава затруднения. Аз нямам личен интерес за правнуче, но жена ми чака с нетърпение да се роди момиченце. Мечтае за бели чорапки, джуфки, “На баба момичето”... Обаче правнучката не идва.
И тримата ми внуци са симпатични мъже, но не бързат. Любчо, най-големият, е на 30 г. Учи право, ама малко го проточи. Занимава се с търговия. Съветва се с мен, но недостатъчно. Брат му Митко е на 25 г. Той завърши във френския технически университет компютърни науки. Владее перфектно английски и френски. С майка им Илияна създадохме обстановка на потомственост в правото. Да се надяваме, че ще има и други наследници.
При внуците ми има една интрига. Защото всъщност са четири. Бях в Тетевен на дело. Докато чаках, влязох в местния музей. Там видях писмо от заточеници в Диарбекир, където дават сведения кой е болен, кой - здрав. Сред имената прочетох Бръмбаров. А майчиният ми род са Бръмбарете, бягали от потурчване и се пръснали из цяла България. Нашият клон е в Кула, има в Рибарица, в Гложене, в Плевен. Издирих потомците на човека от Тетевен. Техният син Тони е “тайният” ми внук.
Прочутата фраза “За Бога, братя, не купувайте” я казах след 2 февруари 1991 г., когато нашето правителство освободи цените, премахна дотациите и сложи начало на свободната пазарна икономика. Повлияхме върху галопиращата инфлация, като повишихме лихвения процент върху депозитите. Така прибрахме над 37 млрд. лева от буркан- и дюшекбанк. Общо-взето ме разбраха хората и ме посрещаха със симпатия. Например, отивам на Женския пазар. Гардовете - на 10 м зад мен. Първият, който ме види, вика високо: “За Бога, братя, нашият човек пристига”. Пазарът беше свит, нямаше люти чушки и един ми пазеше 10 бройки в джоба си.
Другата разбунила духовете случка бе на 24 юни 1991 г., когато в столицата на Лихтенщайн, Вадуц, отказах да седна до Симеон II. Каква е предисторията? Правителството на Луканов беше обявило мораториум по плащанията на външния дълг. При това положение бе невъзможно да се общува с европейските и атлантическите институции. В Давос разговарях с министрите на външните работи на Италия и на Германия. Направих всичко необходимо да вдигна мораториума. Разбрахме се да създадем финансова къща в някой банков център и да разсрочим плащанията. Решихме да е във Вадуц. Но първо трябваше да установим дипломатически отношения с херцогството. С принц Ханс Адам II се разбрахме да подпишем споразумението, договорихме преговорите да бъдат на равнище министър-председател. Получихме факс, че уговорката остава. Но имаше заговор!
Човекът, изпратен да следи подготовката, ми докладва, че Симеон II е в делегацията. Поискахме ордера, така се нарича официалният документ, от притеснената шефка на протокола. Видях, че делегацията на страната домакин е с повишено равнище и се води от държавния глава, а не от премиера. А за нашето участие чета: “Българската делегация се води от Н. В. Симеон II и неговия пръв министър!”
Към Вадуц пътувахме от Женева с автобус, пълен с журналисти. Те нищо не подозираха! Заявих на дамата от протокола: “Кажете на Негово Височество Ханс Адам II, че ще почакам половин час да се възстанови договореното или си отивам”. Тя се извини, че няма начин. Казах: “По конете и обратно”.
На журналистите не обясних нищо. В София ни чакаха куп официални лица, развълнувани и напрегнати. Президентът Желев ме извика в кабинета и ми заяви: “Ако бяхте приели присъствието на Симеон, щях да ви искам оставката”. Щом не го е чул от мен, значи го знае от друг източник. Обърнах се кръгом и напуснах мълчешком”, завърши разказа си Димитър Попов.
По в-к Труд, Магдалена Гигова – С. М.
Svejo
Facebook
Dao
Digg
Link4e
Web-bg
Lubimi
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
Pipe
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
NoviniteDnes









