За национализма и демократическото чувство през Възраждането ( 1 )

Автор: Симеон Радев

Когато султан Махмуд, който бе унищожил яничерите и намислюваше вече Хатишерифа, прати да питат Метерниха, върху какви начала трябва да преустрои царството си, австрийският канцлер го посъветва да се придържа за ония качества на националния дух, чрез които турците са основали своето могъщество.  Подобна горе-доле мисъл се среща и в Политиката на Аристотеля, който има предчувствието за почти всички открития на бъдащите социални науки.

В по-ново време школата на традиционализма, която почива на позитивната философия на Огюста Конта и която би могла да търси подкрепа особено в германските историци от средата на миналия век, открива в миналото животворните духовни сили, които господствуват над формите на съвременната култура.

Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история.

Първата отличителна черта на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на ХІХ-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново битие, печатайки книги и откривайки училища. Един дълъг период на народно самообразование предшествува у нас сериозния опит за революция. Тъй се създаде традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието между политическия напредък и умственото развитие на нашия народ.

Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото чувство.

Под името национализъм ний не разбираме народното съзнание и любовта към отечеството: тия качества са твърде общи, за да могат да послужат като характеристика на едно поколение и като релиеф на една епоха. Това, което ний наричаме национализъм на нашето Възраждане, това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към големи исторически съдбини, това е вярата, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров.

Всички силни политически умове на Възраждането: Раковски, д-р Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България между Дунава и Балкана, д-р Чомаков казваше в Цариград: "На българския народ са нужни три морета!"

Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фантазия и историята, и филогията, за да окрили своето поколение с патриотическата амбиция, която поражда спомена на едно велико минало.



И започна вакханалията на злото и на смъртта.

Покрай националистическия тласък на Възраждането съществуваше едно течение, което на първо време се наричаше чорбаджийско или старо. То се състоеше от боязън пред бъдащето, от недоверие към силата на народния дух и от упования за чужда помощ.

В Букурещ това течение се олицетворяваше в паметната "Добродетелна дружба", известна на новите поколения не толкова по своята дейност, колкото по жестокия хумор, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград "старите" се групираха около Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.

Стълкновенията между тия две течения бе епизодично между емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше почти всецяло. В Цариград чорбаджийският дух бе силен и заставаше упорито по пътя на националните задачи. Борбата между "националисти" и "стари" съставлява в морално отношение най-драматическият изглед на църковния въпрос.

"Старите" се боеха от угрозите на патриаршията. Те не вярваха, че националният дух на българите ще устои срещу един разрив с вселенската църква. Повлияни от руското посолство, което искаше преди всичко да запази единството на православния свят, те бяха готови на най-големи жертви.

Да бе зависело от тях, Екзархията щеше да остане едно васално учреждение, простиращо своята власт над една осакатена България. Националистите: д-р Чомаков, П.Р.Славейков, Др.Цанков, Т.Икономов, Панарет, Методий Кусевич, спасиха българските земи от това духовно разпокъсване.

Те се възпротивиха на внушенията на руския посланик, защото не чакаха избавление отвън, а разчитаха на собствените сили на нацията, те не се уплашиха от заканите на Патриаршията, защото знаеха, че схизмата няма да спре българския подем. Вярата в духовните сили на своя народ им даде откровението на истинската национална политика и обезпечи тържеството на тяхната непримиримост.

Да се говори за национализма в революционното движение е излишно, защото той е общоизвестен. Българските въстания нямаха непосредствен успех, но те са, които дадоха повод за нашето освобождение. Изследванията на френския историк Ханото, бивш министър на външните работи и приятел на Русия, доказват, че Руско-турската война не е влизала в плановете на руската дипломация и че до самото навечерие на войната Александър ІІ не е знаел дали ще воюва с Турция или с Австрия.

Значи, националистите на политическата борба, революционерите, със своята самонадеяност, с предприемчивия си дух и с любовта си към рисковете предизвикаха освобождението на България, както националистите на църковната борба запазиха духовната цялост на българското отечество.

Като споменем след национализма и демократическото чувство, няма да изчерпим цялата характеристика на Възраждането, но чини ми се, че ще сме изброили вече неговите победоносни сили.

Демократическото чувство някои историци забелязват у българите още в първите времена на тяхната политическа организация. То оцеля през всичките тъмни времена на нашето минало и в зората на Възраждането се явява свежо и могъщо.

То се заключава в едно всеобщо стремление към свободата и главно към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа. Щом той се пробуди, виждаме го да се бори еднакво срещу чорбаджиите, както срещу фанариотите. Повикът срещу чорбаджиите не утихна вече никога в българския печат от неговото основание досега.

Още в 1857 г. "Българска денница" даваше потресающи сведения за тоя вид крепостничество, в което българското селско население около Елена бе поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална власт. "По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите.

(Следва)

Svejo Facebook Dao Digg Link4e Web-bg Lubimi StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati Pipe del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit NoviniteDnes

E-mail на приятеля
Съдържание	http://bolgari.net//%C3%90%C2%97%C3%90%C2%B0_%C3%90%C2%BD%C3%90%C2%B0%C3%91%C2%86%C3%90%C2%B8%C3%90%C2%BE%C3%90%C2%BD%C3%90%C2%B0%C3%90%C2%BB%C3%90%C2%B8%C3%90%C2%B7%C3%90%C2%BC%C3%90%C2%B0_%C3%90%C2%B8_%C3%90%C2%B4%C3%90%C2%B5%C3%90%C2%BC%C3%90%C2%BE%C3%90%C2%BA%C3%91%C2%80%C3%90%C2%B0%C3%91%C2%82%C3%90%C2%B8%C3%91%C2%87%C3%90%C2%B5%C3%91%C2%81%C3%90%C2%BA%C3%90%C2%BE%C3%91%C2%82%C3%90%C2%BE_%C3%91%C2%87%C3%91%C2%83%C3%90%C2%B2%C3%91%C2%81%C3%91%C2%82%C3%90%C2%B2%C3%90%C2%BE_%C3%90%C2%BF%C3%91%C2%80%C3%90%C2%B5%C3%90%C2%B7_%C3%90%C2%92%C3%91%C2%8A%C3%90%C2%B7%C3%91%C2%80%C3%90%C2%B0%C3%90%C2%B6%C3%90%C2%B4%C3%90%C2%B0%C3%90%C2%BD%C3%90%C2%B5%C3%91%C2%82%C3%90%C2%BE___1__-h-386.html

Няма написани коментари.

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот